Без съмнение човешките взаимоотношения са богати и разнообразни. По тази причина е невъзможно да бъдат обвързани с правни норми всички хипотези на житейски прояви.
Задачата на законодателя е водейки се от принципните положения, да регламентира базисните стълбове, по които после правоприлагащия орган да съотнесе всеки конкретен пример от действителността. Често това се оказва нелеко, но за да бъде постигнат успех безспорно е, че следва да бъдат изучени задълбочено и в детайли действащите правни норми.

Да се вникне в тяхната същност, в логиката, която е следвана при изработването им и не на последно място в развитието им през годините. Такъв обстоятелствен анализ е особено наложителен, когато са налице наказателноправни отношения, тъй като при тях „залогът” е по-голям. Сиреч, допускането на грешки там трябва да бъде сведено до минимум.
Много често в практиката се срещат неправилни кваликации на осъществени деяния. А както споменах и по-горе неправилната квалификация се оказва решаваща в наказатеното дело. На базата на квалифицираното изпълнитено деяние се определя наказанието, което следва да бъде наложено, тоест интензитета на репресията, която ще се упражни върху осъдения, за да бъдат постигнати заложените в чл 36 НК цели.

Един пример за нерядко допускани грешки е квалифицирането на деяния, притежаващи признаците на кражба/чл.194 и сл. НК/ или грабеж/чл. 198 и сл. НК/, като самоуправство/чл.323 НК/.
Както е известно на лицата с известна юридическа култура, всяко престъпление има обект. Това са обществените отношения, които биват засегнати от него под една или друга форма.
Кражбата и грабежът са престъпления против собствеността. С осъществяването на престъпния състав по чл.194 и сл. от НК, респ. чл.198 и сл. от НК се засяга нормалното упражняване на правото на собственост върху движими вещи. Правим уточнението, че при грабежа е налице и накърняване на обществени отношения, свързани със свободното формиране на волята у пострадалия, както и върху личния му избор на поведение.
Самоуправството пък е с обект обществените отношения, свързани с установения в страната ред.

Нека, обаче обърнем внимание на изпълнителното деяние на кражбата. Същото се изразява в отнемането от дееца на една вещ от владението на другиго, тоест променя се фактическия владелец. Същото се наблюдава и при грабежа, като при него, за да се осъществи тази промяна от страна на дееца се използва сила или заплашване. Тук извърштелят е с ясното съзнание, че отнема чужда или неизцяло принадлежаща му вещ.
При самоуправството нещата стоят по друг начин. Винаги имаме едно право, което бива оспорвано от едни или други лица, и което извършителят осъществява самоволно, не по установения от закона ред. Въпросната претенция може да бъде действително или предполагаемо, чуждо или принадлежащо на дееца право, но при всички положения то се оспорва от някого.
Много често срещан случай в българския правен мир е при наличие на неизпълнение на задълженията по договор за наем на помещение от страна на наемателя, наемодателят да задържи намиращиете се в помещението вещи на наемателя, до заплащане на наемните вноски. По този повод в правната доктрина се застъпват се две основни становища.

Според първото наемодателят е осъществил престъпление по чл.323 НК. Обосновава се, че с умисъла, който наемодателят формира, е не да присвои вещите на наемателя, а да го принуди да изпълни задълженията си по наемния договор.
Горното, обаче струва ми се не е съвсем така и тук ще подкрепя второто становище, според което в подобни случай сме изправени пред кражба.
В конкретния случай е без значение обстоятелството, че чуждите вещи са взети с цел да бъдат принудени наемателат да изпълни задълженията си. Така обективирано деянието на наемодателя не изключва намерението му за противозаконно присвояване на отнетото имущество, като елемент на умисъла за кражба. Той безспорно демонстрира неправомерно облагодетелстване от чуждата вещ/в този смисъл е Р -18 -1998-I н. о. на ВКС/.
Различно би било положението, ако между страните по договора за наем съществуваше спор, относно това чия е собствеността на отнетите вещи. Тогава, ако и наемателят и наемодателят твърдят, че са собственици на вещите ще имаме едно оспорено право, а от там и необходимата предпоставка, за да е налице самоуправство по чл.323 НК.

Във всички останали случаи това противозаконно отнемане е кражба и нейният извършител следва да отговаря точно за това престъпление.
Въпреки малките изключения съдебната практика е категорична, че отнемането на чужди движими вещи от владението на лице, заради имуществени претенции на дееца към пострадалия, представлява кражба или съответно грабеж - при използвана принуда, не и самоуправство по чл. 323 от НК. Тази посока е следвана и в Решение № 603/1999 г. по н. д. № 546/1999 г. на II н. о. на ВКС, Решение № 234/2003 г. по н. д. № 33/2003 г. на I н. о. на ВКС.
Пак в този ред на мисли в Р- № 242-1993 на Военната колегия към ВС се приема, че „Когато чрез насилие се отнеме чужда вещ под предлог, че по този начин се осъществява едно предполагаемо право, деянието следва да се квалифицира като престъпление срещу собствеността, а не като самоуправство”.

Цветомир Панчев
адвокат